Докторе…

Докторе, аз вярвам, че ти бдиш над мен и моето здраве.

И винаги щом ме заболи пръстът, зъбът, кръстът или главата си мисля за тебе. Всеки път, когато не ми се ходи на работа, си спомням добродушното ти лице. И колчем чуя жена ми да се вайка, че детето пак няма апетит, се сещам за тебе и се моля да не си болен или на заседание, за да го прегледаш. Ще прощаваш, но тъщата иска през вечер да й меря кръвното налягане, а аз не можах да се науча и пак с мисъл за тебе звъня в кабинета.

Аз искам докторе, във всяка минута от денонощието да си на работа, да нямаш почивен ден, да не се разболяваш, да нямаш семейство – а ако имаш, то да те вижда колкото се може по-рядко, за да не ти пречи да мислиш само за мен – вечно страдащия твой /не/благодарен пациент! О, как мечтая никога да не те боли главата, да не ти изневерява жената, да са ти здрави децата, да престанат да те тормозят с писане на дневници, отчети и спесификации. Копнея да бъда твой ЕДИНСТВЕН пациент, та да не се бавиш по къщите на другите, нито пък да чакам на задушните опашки пред кабинета ти. Страстно желая, когато ме стегне сърцето, ти да си на две крачки от мен и да ми се притечеш на помощ като ангел-хранител.

Защото знаеш ли докторе, аз съм сигурен, че само ти ме разбираш. Само ти и твоите хапчета, апаратчета, игли, борчета и ножове ми дават здраве и живот. Не се опитвай да хитруваш, като ме учиш да се храня умерено, да не пия, да не пуша, и да спортувам. Не вярвам, скъпи докторе, че тичането ще ми отнеме болестите или че вкусната гозба ме разболява. Искам да ме обичаш докторе, и правя всичко, което е по силите ми, да спечеля любовта ти: непрекъснато се оплаквам, мърморя, проявявам нетърпение и те ругая по телефона, често знам повече от тебе по медицински въпроси /и дори извинявай, те смятам за некадърник/. Пред кабинета ти нервнича, задето не преглеждаш бързо, но вляза ли при теб, гледам да ти разкажа и за шарките си през детинство. Пиша оплаквания срещу теб, бягам от болницата, когато искаш да ме оперираш, но съм готов и под съд да те дам, ако не изрежеш навреме апендикса на бабата на братовчед ми. Ех, нервен съм, капризен съм, но затова пък ти пъхам бакшиш в джоба на престилката /после пиша до вестниците, че си подкупен/

Ти докторе, който се нуждаеш от толкова малко за да преживяваш, оценяваш моите усилия да ти се харесам и ме обичаш, нали? Учат те да бъдеш твърд и да не трепваш пред моите оплаквания, нали затова си станал лекар! Но ти не си без душа и заради тези мои непрестанни болежки си изпълнен със състрадание и любов към мен.
Всичко знам за теб докторе. Само едно не ми е ясно – кога мислиш за мен? И какво?

Твой постоянен пациент…