Взаимоотношенията лекар – болен в лечебната практика

Когато говорим за лечение и оздравяване в нашата култура идва представата за болница, лекарство, апаратура. И всеки в нашата култура вярва, че те седят в основата на възможността да се преодолее болестта и да се възстанови здравето. Те са важни и определят в голяма степен как ще се развият нещата. Не, че съвременното развитие на фармакотерапията, компютърно диагностичните апаратури или хирургичните и имунобиологичните нестандартни решения не дадоха значим тласък за преодоляване на поредица сложни в нашия Век и погубващи ни заболявания. В българската медицинска практика има една област, която е крайно изостанала, дори грубо пренебрегвана област от лечителския процес, а именно взаимоотношенията лекар – болен.

Анализът на досегашните взаимоотношения лекар пациент, определен от професионални проучвания в нашата медицинска практика, мога да очертая три основни характеристики:
1. йерархична взаимовръзка в отношенията
2. деперсонификация на пациента
3. дисквалифициране на пациента от взимането на решения и лечебните усилия

Йерархичността във взаимовръзката се поддържа от медицинския модел на разбиране, че пациента не познава закономерностите при заболяванията установени в медицинската наука, това е дългогодишен специализиран труд на усвояване, което поставя лекаря в значима позиция на компетентност и превъзходство. Това е така, но самата медицинска наука и практики ни убеждават, че различията в процеса на боледуване са безкрайни и винаги белязани от индивидуалната история на физическо и личностово развитие на пациента. Че те са свързани с неговите нагласи и стабилизирани модели на отношение към болестите и формираните стратегии за справяне с тях. Нещо повече, изборът дали да отиде на лекар, дали да започне да се лекува или не, е винаги личен избор на пациента и негова компетентност да го направи по начин по който иска, при когото иска и както иска това да се случи. Още повече, в свободното пазарно общество, той може да направи избор и според възможностите си да заплати, за да получи специално лечение. Изборът на хората обикновено е определен от тяхното отношение към лекаря. Когато те харесват лекаря, предимно от начина, по който той се отнася към тях, те го оценяват като добър специалист. Медицинската помощ включва предимно личната грижа към човек, изразена в отношение на загриженост, съчувствие, внимание, емоционална топлота, зачитане и подкрепа.

Неща прости на първи поглед, но не така лесно практикувани в ситуации на болка, напрежение и загуба на здраве. Това са умения, които лекарят придобива в системното си психотерапевтично обучение, без които лекаря често се държи наивно, харчи големи усилия и психична енергия, но без полза. Когато този нов модел на взаимодействие се прилага и двете страни са в партньорска позиция – лекарят има своята компетентност да анализира болестите и да предлага специализирани решения за интервенции и лечение, да подкрепя емоционално, да дава обратна връзка за всеки етап на промяната. Пациентът има своята компетентност да прави избори къде и как да възстанови здравето си, кое от възможните предложение за лечение иска да приеме. Само в тази партньорска позиция могат да се променят и следващите две досегашни характеристики на взаимовръзката. До сега лекарят, който носи компетентността и решава сам, който мисли за болестта извън индивидуалните особености на пациента се отнася към него по безличен, деперсонифициращ го начин. За лекаря той се превръща в безличния труден или лесен случай от стая № .., легло №..или специфично увреден орган. Нещо повече, лекарят говори и често обяснява на пациента на неразбираемия латински език на своята наука и пациентът започва да преживява болестта си като „отцепена“ от него самия. Това деперсонифициране пациентът винаги усеща дискомфортно и за него процеса на доверителност към лекаря се разкъсва. Болният се чувства унижен и дисквалифициран като човек, ичесто това е защото нищо не разбира и през фантазията изгражда картина, че нещата са извън него, много застрашителни, дори магически увреждащи го.

В културата на нашата общност грижата за здравето не съществува. Да се внесе промяна в тази насока не е толкова трудно, стига общопрактикуващия лекар да е убеден като професионалист и да проверява в практиката си, че когато персонално се свържеш с пациента, той става ангажиран към болестта си. Това допринася много полза за лечението, болестта остава интегрирана към вътрешния психичен свят на пациента и той преживява, че тя е под неговия контрол в достатъчна степен. Такава е нашата човешка природа, че когато преживяваме нещата под наш контрол в достатъчна степен те спират да са застрашителни. Това всеки има в собствения си опит и всеки си стреми да контролира повече неща свързани с него самия, особено най-важните, включващи здравето. Само тогава вече лекарят няма да бъде единствено отговорен да взима решения и да провежда интервенции, без участието на пациента.

Да накараш пациента да се ангажира с болестта, да разбира повече от увредата и прогнозата към здравето и да се ангажира с полагане на системни усилия в лечебния процес е „магията на лечителското изкуство“. Добрият, успешният лекар умее това да прави. И той знае, че само когато се ангажира пациента, когато вложи собственото си волево усилие и подпомага лекаря, лечението достига възможния си най-добър изход. Да ангажираш пациента, това е умение да поддържаш системно емоционална връзка с него, да постигаш съразмерна емоционална подкрепа, когато пациента полага усилия да преодолее страданието, да умееш да релаксираш болката и тревожността като говориш. Това е да умееш да упълномощаваш пациента във всяка стъпка, според възможностите му и логиката на лечебния процес, така че да участва пълноценно. Да го научиш да разпознава рано симптомите на болестта си и своевременно да търси помощ. Да го научиш да се грижи за възстановеното здравословно равновесие и да промени стила си към здравословен начин на живот.